има перфектни дни. 🏝️
Повтаряйте след мен - 'we are not lost, we are... unfamiliar' - кои сме ние да поставямe под съмнение думите на бащата от Тоторо? 👀
Някъде в първите дни на този нюзлетър, когато бях в един от онези, обсесивните си епизоди - точно бях слушала сценариста на Soul (Kemp Power) в един подкаст, който толкова ми въздейства, че изринах света за всичко около филма - та, някъде там ви бях разказвала за the sience of awe, или онази централна за наратива емоция, която (поне за мен) се усеща
като нещо, което се разлива и затопля гръдния ти кош; все едно си изпран на 90 градуса и си се е свил до миниатюра на себе си; зениците се разширяват в някакъв компулсивен опит да погълнат повече, но колкото и повече да е - не е недостатъчно.
Знаете за какво говоря.
Много хора си го набавят това от взаимодействие с природа, но съм сигурна, че има още (като мен), за които често идва от някаква форма на изкуство. Така ми се случи тази седмица. Два пъти.
Първо, гледах My neighbour Totoro в театъра на Барбикан по анимацията на Studio Ghibli от края на 80те (между другото, техният музей е едно от нещата, заради които ми се ходи в Токио, но като проверявах (ей така от любопитство), се оказа, че е невъзможно да си намериш билети за период от поне шест месеца напред 🥲). Totoro на Miyazaki е толкова голям (като елемент в онази култура, че и пробил като малко други неща в западната), че да го хванеш и да решиш да го поставяш на сцена, звучи обречено. Тук обаче магията не просто не се е загубила, а създания, които сякаш могат да обитават само едно детско въображението, се материализират без проблем в плът и гигантски плюш, който айролва и хваща автобуси котки (обожавам автобуса котка, напомня ми малко на китайските фенери! 🏮).
Не знам как, но някак са успели да опазят awe момента от първото появяване на Тоторо на сцена като нито една снимка на героя не е изтекла онлайн (очаквах ли да е 8-10 метрова кукла? Не очаквах! 🥹). Общото усещане е, че през цялото време си като в психотропен сън - сетът се сгъва и разгъва като някакво оригами, докато си абсолютно отнесен от музиката - японски фолклор (на живо, сякаш певицата е разказвач на историята) с много ксилофон (не знам защо, но неговия звук винаги ми носи усещане за някаква добра магийка, която се случва 😀). Не мога да потвърдя, но и не мога да отхвърля информацията, че поревах на поне три пъти в тези три часа.
Последното важи и за следващия ми awe момент тази седмица.
Perfect Days (номиниран за Оскар за чуждестранен филм, който се надявам да вземе) е дзен японската драма на Вим Вендерс (в България ще е акцент на Филм Феста, следете) по някакъв странен, аналогичен на Тоторо начин, празнува способността на въображението ни да създава
острови на комфорт, безопасност и магия сред откровено некомфортни или пък просто банални ежедневни реалности.
Цялото усещане на Perfect Days е като някакво воайорстване над живота на героя на Kōji Yakusho, който е чистач на публични тоалетни в Токио и абсолютен човек на навиците си. Еднообразието на живота му ти действа направо медитативно на екран. Hirayama (героят) е малко като някакъв външен субект на живота в града - супер интересно е как другите дори не го забелязват, а ако вземат, че го забележат - го виждат повече като дехуманизиран обект, като някакво неудобство или пречка. В общество, което се храни от внимание обаче, на него това не му е важно.
Получаваме някакви мънички хапки информация за миналото на Hirayama, основно когато външни хора му навлизат в орбитата, но е невъзможно да си наредим целия пъзел и да го поставим в калъпче по начина, по който умовете ни обичат да го правят, за да си напомпваме егото с идеята, че всичко ни е ясно и няма какво да ни изненада. За сметка на това Вендерс го представя като по някакъв гийки начин каталогизира странностите му - обича да слуша Lou Reed на касетка във вана си и да снима с 35mm камерка танца на светлината по обяд (много е яко, че има японска дума за начина, по който светлината се процежда през листата на дърво - komorebi 木漏れ日). За да изключа риска да ви съсипя преживяването от тази история, само ще кажа, че магията тук е да си припомним най-простото - как можеш да гледаш с очите, а да виждаш със сърцето си. Пак така, като в Тоторо.
Особено интересно ми беше да гледам Perfect Days с китайско-американското си бести Ани, която добави перспектива по линията на семейната нишка на Hirayama и как в съвременната азиатска култура има абсолютен култ към успеха (измерим финансово и опредметен) и баш той е някаква висша форма на валидация за успешно родителство. Успехът на отделните членове на семейството е това, което в най-голяма степен му носи стойност като обща единица пред другите. А да си чистач на публични тоалетни се разминава колосално с разбирането за успех там, което автоматично прави Hirayama разочарование и аутсайдер. Може би в азиатската култура това отхвърляне от структурата е в екстремума си, но със сигурност и в балканската не липсва.
Иначе, през цялото време си мислех как това е вайб филм (някой спокойно ще каже, че нищо не се случва и ще се съглася да не сме съгласни) и ако има логика в контекста на предишни Вендерс филми, то има още повече логика в контекста на една изложба с негови полароидни кадри (има и книга), на която случайно бях попаднала в първата ми лондонска седмица през 2017.
Има нещо извратено циклично, съвсем в духа на филма, че гледах Perfect Days в последните си лондонски дни (йеп, изнасям се 🫠).
Понякога се изумявам как без да се усещаме, докато просто движим от ситуация през ситуация - в трета, всъщност трупаме неосъзнат в онзи момент контекст за начина, по който ще разбираме света в следващ епизод. Свързваме си някакви разхвърляни точки и бам - картинка. Животът си има странни начини да ти намига.
🍧леки линкове.
“Искам да съм като всяко друго момиче”, ама сериозно!
Тук са ни смелили удобно PFW, ако не следиш религиозно, ама ти е любопитно - дебютът, трендът, принтът, силуетът…
Сватба? В тази икономическа ситуация?
10 километра рънче срещу балсамчето за устни на Rhode - оттук нататък така очаквам да се тестват продукти.
Много харесвам & the Table (готин женски supper club) - дали са не съвсем очевидни идеи какво да занесеш, ако отиваш на гости за вечеря.
Защо така всички “гаджета на интернета“ са ирландци в момента?
🍷cin-cin, бебчета
Покрай тези червени балеринки разбрах, че COS доставяли до България с free shipping над 100 евро (а то по-малко трудно се харчат там 👀). Алтернативата e червен лак и е от ZARA. Напоследък ARKET много ме нацелват и съм харесала тази велурена чанта за двата епипена и цялата си покъщнина (макси трендът доста ме радва). Tози кропнат тренч със заоблена яка, който бих носила с всичко от клинчета до baggy denim, пак е оттам. Ако не бях broké пък щях да взема REJINA PYO шлиферчето - пускам сълза от любов по тези ръкави и само казвам, че REJINA PYO ми е в топ три лондонски бранда, въобще.
Сега е и добър момент да се презаредите с (или да ги пробвате, ако още не сте) елексирчета за кожа от ESTHEDERM - до 15 март имат 25% отстъпка с код 8MARCH - пробвала съм почти всичко и ако кремовете са на ротация в зависимост каква е ситуацията с кожата ми в момента, то винаги гледам да имам серума с хиалуронова киселина за хидратация, измиващия гел с прополис (маската с каолин от тази серия също е мега добра) и Lift & Repair пачовете за околоочен контур - защото има сутрини, в които имам нужда баш от lift and repair crew, за да си започна деня.
Айде, време за 🍸 и слъти аутфитчета.
Биби